Предаването „Властта на гражданите… или какво можем заедно“ се реализира в рамките на проекта „Каузи с глас и лице“, финансиран по Фонд Активни граждани България.
Днес темата са мигрантите в България – между подадената ръка от страна на обществото и хората и бюрокрацията, която често демонстрират институциите.
Разговаряме в студиото със Силсила Махбуб, която идва от Афганистани е в България повече от пет години и с Десислава Петкова – ръководител-проекти в отдел „Миграция и интеграция“ на Сдружение „Каритас-София“. Десидлава работи в център „Св. Анна“, който предоставя социални услуги в подкрепа на интеграцията и социализацията на мигранти.
В репортаж пък разказваме за д-р Сагър ал-Анези, който е лекар в пловдивското село Трилистник и който е в България вече 13 години. Ще чуете историята за това едно „лице без гражданство“ все още очаква принадлежност в страната ни, след като идва тук от Кувейт, за да учи Медицина през 2007 година.
Историята на Силсила от Афганистан и мечтата й да стане инженер
Силсила е на 25 години, тя е от Афганистан и идва в България преди шест години. Идва с надеждата да продължи образованието си и да се реализира като инженер. В Афганистан завършва висше инженерно образование в рамките на 2 години след средното ми образование по индивидуална ускорена програма.
В родината си е работила като водещ на телевизионно предаване и в радиостанция. „В радиото имахме програма за младите, които искат да продължат образованието си в университет. Това е голяма помощ за един млад човек, да намери пътя си след училище“, разказа самата Силсила в студиото на Дарик.
„Дойдох тук заради ситуацията там, защото там е трудно жена да работи в радио, нямаш подкрепа от хората, които те слушат. В нашата държава това не се приема добре. Мислят, че жените трябва да не бъдат много активни“, допълва тя.
Силсила казва, че мечтата й е била да стана инженер, заради което и учила. Но каквото и да завършиш там, ако си жена, след това ще си учителка. За мен инженерството е нещо много голямо и затова реших да търся друго място, казва още младата жена и разказва, че идва в България, защото тук е живял чичо й, който обаче вече е починал.
Тук освен, че не признават дипломата й, чака четири години за хуманитарен статут. През това време научава български език и започва работа в Каритас. Не успява да запише инженерна специалност в архитектурния университет в София, защото се налага да работи, а там няма дистанционна форма на обучение. Успява да стане задочен студент в НБУ, но в икономическа специалност.
Идеята й да направи шивашко ателие, в което да работят жени-бежанки
Сега Силсила търси подкрепа за идеята си да отвори шивашко ателие, в което да работят жени-бежанки. „Когато работих в Каритас срещнах много жени-бежанки, които са минали през много трудности и реших да направя място, където те могат да работят. Много жени, които можеха да шият и бродират, но заради незнанието на български език, не могат да работят. Така дойде идеята да направя шивашко ателие“, разказа Силсила.
Бродирането научила още в детството си, а шиенето започнала да учи миналата година. „В момента имам само две жени, но заради това, че работят от вкъщи е трудно и не можем да имаме много поръчки“, пояснява младата жена. Миналата година започнали със шиене на маски, като тя разпределяла материалите и ги носила в домевете на жените.
Нужно им е помещение, в което да сложат три машини и да има място, когато клиентите идват да пробват дрехите. Затова и Каритас я подкрепя, като в рамките на platformata.bg е създадена кауза „Шивашко ателие за Силсила от Афганистан“. Нужни са им 4 000 лева, които ще са достатъчни за наема на помещение за шест месеца и за купуването на две шевни машини, защото в момента разполагат само с една.
До момента са събрани 1 900 лв. от нужните 4 000 лв. Като организация, заставаме зад нейната кампания, имаме отговорност за изразходването на даренията и всички разходи за наем, за машини ще бъдат видими, обясни и Десислава Петкова от „Каритас-София“.
Във всяко начало има трудности, но съм готова да се срещна с тях, казва Силсила, която се надява работата да потръгне и да успее сама да покрива наема си след това, както и да плаща добре на жените-бежанки, които шият в ателието. В момента поръчки могат да се приемат само на сайта на Силсила и в страницата й във Фейсбук.
За интеграцията и подкрепата на мигрантите
Освен за работата на център „Св. Анна“ за интеграция и подкрепа на мигранти, Десислава Петкова разказа и за другите дейности на Каритас в подкрепа на бежанците. „Имаме две социални предприятия – бистро „Каристо“, в което работи едно ливанско семейство, те предоставят топъл обяд във връзка с Ковид-кризата, а другото е „КаритАрт“, което осигурява работа на жени-мигрантки.
„Осигуряваме подкрепа за заетост, имаме много добра изградена мрежа от работодатели, на които благодарим. Но мигрантите трябва да получат подкрепа и за задържане на работното място, защото първите няколко месеца са много критични“, обясни още Десислава Петкова.
Неправителствените организации могат да помогнат с достъп до образование, до обучение по български език, до здравеопазване и за взърка с институциите.
Една неправителствена организация не може обаче да замести държавата. Това от което имат нужда мигрантите е финансова подкрепа и жилищно настаняване, нещо което нито една неправителствена организцаия не може да помогне, отбелязва Десислава Петкова. И напомня, че държавата има регистрационни-приемателни центрове, но 14 дни след като бежанците получат статут, те трябва да напуснат тези центрове и да получат адрес, след което те остават сами на себе си.
Историята на д-р Сагър ал-Анези и битката му с бюрокрацията
„Като мигранти, като бежанци, като лица без гражданство нямаме проблем с българите, те помагат. Имаме хората и сме богати – нашият проблем наистина е бюрокрацията“, казва в репортаж за предаването д-р Сагър ал-Анези, който работи в пловдивското село Трилистник.
Институциите прехвърлят неговия казус и той все още чака статут, тъй като е е роден в Кувейт като лице без гражданство. Сагър ал-Анези завършва медицина в България и е в страната ни вече 13 години.
„Системата и институциите са предното лице на една държава, а човек като дойде в България той се среща направо с МВР“, казва Сагър. „Питат те кой си ти, за какво си тук, а имат всичките ми данни преди да дойда от МВнР. И човек си мисли, че не е добре дошъл в тази държава и се чувства като престъпник. Защо трябва да живеем в страх?!?“, допълва той.
От лятото на 2020 г. той е един от членовете на създанения Бежански консултативен съвет към представителството на Върховния комисариат за бежанците на ООН у нас.
По думите му „в България не е лесно да си лекар, защото един лекар е и сестра и секретарка и санитар. Хората на село често нямат достъп до лечение, защото ако нямат лекар на място трябва да пътуват до града“. И понеже автобусите до село Трилистник са малко и нередовни, а той често е плащал за такси, за да стигне до пациентите си, местните са му намерили квартира в селото, в която може да отсяда. Още за историята на Сагър ал-Анези четете тук.
Едва 20 на сто от молбите получават международна защита
В ефира на Дарик Десислава Петкова от „Каритас-София“ коментира, че предразсъдъците, които имаме като общество се променят много бързо, когато човек се срещне с бежанец.
Всъщност бежанците не са много, отбеля тя и допълни, че Миналата година е имало 2100 подадени молби за закрила, от които може би 20 процента са получили международна закрила.
„Тази година има 3274 молби, но много от тези производства изобщо не завършват, тъй като на България се гледа като на транзитна страна – много от тях продължават на запад“, каза още тя.
Така че хората, които имат желание да останат тук не са много и действително трябва да бъдат подкрепени, смята Десислава Петкова и напочни, че всяко българско семейство има близък, който живее в чужбина и знае колко е трудна интеграцията в чуждо общество.
